Всъщност да. Последвах отражението си. Оказа се, че сме съвсем близо до Медицинска Академия. То пресече булеварда като се бухна направо насред движението, последвано от воя на спирачки и квиченето на клаксони. Значи и те го виждаха. Колко интересно. Аз обаче не посмях да повторя неговите каскади и съответно загубих ценни секунди. Отражението ми се отдалечаваше с бързи стъпки. Не беше късно и имаше доста хора на улицата. Трябваше да побързам, за да не го изпусна. Видях го как завива в пространството между два блока и изчезва от погледа ми. Затичах се. То хлътна във вход на шестетажна кооперация. Тръгнах нататък, но по-бавно. Не исках да се срещна с него очи в очи. Би било някак глупаво. Но пък много исках да разбера къде отива.

Влязох във входа малко преди автоматът на вратата да я захлопне и да щракне ключалката. Ослушах се. Не се чуваше нищо. Това ме накара да поразмишлявам върху проблема дали стъпките на отраженията могат изобщо да бъдат чути. Май не. Не и в този свят. Огледах имената върху пощенските кутии. Семейства Вълчеви, Кочеви, Мечкарови, Паунови и т.н. Дали не бях попаднала в някаква менажерия ... или в зоологическа градина? И тогава погледът ми се плъзна върху вратата на мазето, която зееше отворена като черна беззъба паст. Чувствах, че отражението ми бе влязло именно там. Знаех, че сънувам, но не бях сигурна дали не е кошмар. Ако беше кошмар не трябваше в никакъв случай да влизам там. Не и без защити и без светлина. 

Какво да направя?

по добре се събуди, а ако не спиш - виж кое време е и по добре си лягай